Във втората част от статията ми, посветена на Кападокия, ще ви разкажа как протекоха първите три дни от екскурзията ни.

Ден 1 – Пристигане в Белек, Анталия

Както споменах вече в предната статия, полетът от София до Анталия беше в 8 часа. Към 12 часа вече бяхме в Belek beach resort hotel.

Екскурзовотът ни Ердинч ни настани в една от залите на хотела и ни разясни програмата на екскурзията. Представи ни и екскурзиите, които са по желание и за които се заплаща допълнително.

Предварително Премио Травел ми беше изпратил списък на тези екскурзии. Останах малко разочарована, когато разбрах, че не всички от тях ще се осъществят. Бях си набелязала например, да посетя град Алания. Намира се на около 100 км. от Белек и е може би един от най-красивите курорти на турската ривиера. Е, „благодарение“ на Премио Травел не го посетих и остава в списъка ми на желаните дестинации.

Да намериш дюнер в Белек в края на сезона е мисия невъзможна

Останалата част от деня всеки можеше да изкара както намери за добре. И нали не мога да стоя на едно място, реших да се поразходя из района и да намеря нещо за хапване. Последното се оказа трудна задача. В близост до хотела ни не можах да намеря работещо заведение.

В края на туристическия сезон повечето хотели вече не работеха. Малкото останали туристи явно предпочитаха да събират слънчеви лъчи на плажа и да срещнеш някого по улиците беше по-скоро изключение.

Единственото, което успях да видя, бяха няколко все още работещи магазина за текстил и сувенири. И макар, че бях единствената клиентка, търговците не бяха особено склонни да се пазарят.

Осъзнавайки, че наоколо няма нищо интересно (поне за мен) и че няма от къде да си купя храна, се върнах в хотела. Хапнах в един от ресторантите и реших да се поразходя из хотела, чиято площ не беше никак малка.

Неусетно се озовах на плажа. Времето беше прекрасно, около 25°C. Водата в морето обаче, ми се стори доста студена и единственото, което направих беше да си потопя крачетата.

Остатъка от деня го изкарах в активна почивка. Все пак на другия ден трябваше да ставаме рано.

Ден 2 – Голямото пътуване или преходът Белек- Кония- Кападокия

Вторият ден от екскурзията премина почти изцяло в пътуване. За да стигнем до така бленуваната Кападокия трябваше да изминем около 600 км. В 8 часа напуснахме средиземноморското крайбрежие и се отправихме към планината Торос. Първата ни отправна точка, където щяхме да направим по-голяма почивка беше град Кония.

По пътя за първи път видях Ливански кедър – иглолистно дърво, достигащо до внушителните 40 m височина и до 2,5 m диаметър на стъблото. Колкото по-нависоко се изкачвахме обаче, толкова дърветата ставаха все по-ниски, а на върха напълно изчезнаха.

Въпреки, че пътувахме през планината и се изкачихме на 1825 метра над морското равнище, тристата километра до Кония почти не ги усетих. И как да ги усети човек, като турските пътища са перфектни (кога ли ще ги стигнем съседите и в това отношение), а  шофьорът ни Рамазан шофираше прекрасно.

Кония

Град Кония е разположен в централната част на Турция и е заобиколен от изключително плодородна равнина. Намира се на около 1300 км. от София и на около 700 км. от Истанбул.

Да си призная никога преди това не бях чувала за Кония. Оказа се, че това е един от най-старите градове не само в Турция, но и в света. В древността оттук е минавал пътят на коприната. Днес Кония е 7-и по големина град в южната ни съседка с население над 2 милиона души.

Ние не видяхме кой знае колко от града. Единственото място, на което ни заведоха, беше музеят-мавзолей на суфисткия мистик Мевляна Джалал ад-Дин  Руми, по-известен като Руми.

Това е най-посещаваното място в града и едно от най-свещените места за мюсюлманите. Ежедневно тук пристигат множество поклонници от цял свят, които искат да се докоснат до основателя на Ордена на танцуващите Дервиши – Мевляна. Най-голямото струпване на хора тук, обаче, се случва ежегодно в средата на месец декември. Тогава се провежда религиозен празник в чест на Мевляна с изпълнение на мистичния танц Сема.

Град Кония е равнинен и зеленият купол на музея Мевляна се забелязва отдалеч.

Ето тук, до чешмата в двора на музея Ердинч ни разказа за живота и творчеството на Руми. След това ни даде час и половина свободно време.

Кой е Руми?

Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми е роден през 1207 г. на територията на днешен Авганистан. Баща му бил изключително уважаван ислямски учен и проповедник. На 12-годишна възраст, бягайки от монголското нашествие, той и семейството му отиват първо в Мека, преминават през Багдат и Персия. През 1228 г. се заселват в град Рум, оттук и името „Руми“. Накрая семейството му се установява в Кония, където баща му създава мюсюлманско духовно училище.

Руми е въведен в суфизма от един от учениците на баща му. След смъртта на баща си  самият той става уважаван суфистки учител.

Повратна точка в живота на Руми е срещата му със странстващия мистик Шамс. Двамата стават изключително близки. Прекарват времето си заедно в медитация и разговори. Според някои източници са имали дори любовна връзка. Руми до толкова се отдава на Шамс, че започва да пренебрегва учениците си.

Само 4 години след срещата им Шамс изчезва. Руми бил съкрушен от мъка и започнал да пише стихове. През следващите 25 години Руми написал феноменално количество стихове, които звучат актуално и до днес.

След боледуване Руми умира на 17 декември 1273 г. в Кония. Погребан е до баща си в Кония.

Ще направя малко лирическо отклонение и ще споделя с вас три от мъдростите на Руми, които са ми любими:

„Умният човек вижда резултата предварително, а глупакът накрая“

„Една свещ не губи нищо от светлината си, ако запали друга свещ.“

„Човек не може да вижда всичко; нещата, които обичаш, те карат да ослепееш и оглушееш.“

Какво ще видите в музея Мевляна?

Музеят Мевляна функционира като такъв от 1927 г. Преди това тук се е помещавал манастир на дервишите, но през 1925 г. в стремежа си да превърне Турция в светска държава Кемал Ататюрк го закрива.

В основната сграда на музея са поместени саркофагът на Руми, на синът му и баща му, както и на други суфисти.

Огромните тюрбани върху саркофазите символизират духовната власт на суфистките учители.

Тук има и богата сбирка от ръкописи на Корана и на произведенията на Руми.

В една от пристройките има восъчни фигури, с помощта на които е пресъздадено дервишкото училище, което някога е функционирало тук.

Тази част от музея изключително много ми напомни на мултимедийния посетителски център „Царевград Търнов“ в родния ми град.

Правоъгълният двор отвън е обграден от 17 малки килии. Някога тук са живели дервишите. Те също бяха отворени за посещение. В тях са поместени дрехи и вещи на Мевляна и Шамс, музикални инструменти, старинни килими от Анадола и други предмети от бита на дервишите.

Работно време на музея Мевляна

• Всеки ден – от 9:00 до 16:30 часа

Свободното време, което ни дадоха в Кония ми стигна единствено да разгледам музея на Руми. Част от групата ни предпочетоха да обядват в близкото заведение.

Може да нямах време да изпия едно турско кафе, но време за снимка винаги бих намерила.

Напускайки град Кония ландшафтът наоколо стана напълно пустинен. Нямаше и помен от екзотичните палми, около които се разхождахме в началото на деня. Напротив, да се види дърво беше по-скоро изключение.

Следващата ни кратка спирка по пътя за Кападокия беше в град Аксарай. Дали защото бях много гладна, но тук ядох най-вкусния етли екмек (плосък хляб, печен със смляно месо, чушки, лук и домати), който някога съм опитвала.

От тук до Кападокия оставаха по-малко от 100 км., а нямаше и помен от всички онези причудливи скални образувания, заради които бях предприела това пътуване. Eдинствено заснежените върхове на вулкана Ерджияс се виждаха в далечината.

Към 18 часа благополучно пристигнахме в Кападокия и по-точно в селището Каймаклъ, където се намираше CRYSTAL KAYMAKLI HOTEL & SPA. За него вече ви разказах в част 1.

Ден 3 – добре дошли в Кападокия

Много приятели са ме питали къде точно се намира този град Кападокия. Всъщност Кападокия не е град, а историческа област в Мала Азия и обхваща територията на градовете Невшехир (най-големият в областта), Юргюп, Аванос, Гьореме, Гюлшехир, Каймаклъ.

Третият ден от екскурзията ни започна с посещение на един селджукски кервансарай.

Какво представлява кервансараят?

В миналото кервансараите са играли важна роля по пътя на коприната, като са осигурявали сигурно място за нощуване на керваните с камили. Те са се строели на разстояние от около 40 км. един от друг. Това е средното разстояние, което може да измине една натоварена камила от изгрев до залез слънце.

Днес единственото, което можете да направите тук, е да изпиете чаша топла напитка или да си купите сувенир.

И тук времето, което ни бяха „отпуснали“ не ми стигна да си изпия спокойно чая. Сградата ли да разглежда човек, до тоалетна ли да ходи, на опашка за кафе ли да се реди, фотоси ли да прави, сувенири ли да купува за 20 минути? Затова и не обичам организираните пътувания, но това е въпрос на друга тема.

Следващата ни спирка беше най-голямата скална църква в Кападокия – катедралата Селиме.

Катедралата Селиме (Selime cathedral)

Катедралата Селиме се намира в края на долината Ъхлара, на около 28 км. от Аксарай. Тя датира от 8 век и е едно от най-посещаваните места в Кападокия. В катедралата има изображения на Исус, както и на Дева Мария. Любопитен факт за катедралата е, че именно тук е извършена първата литургия на глас.

Попадайки на това място за пръв път усетих, че наистина сe намирам в Кападокия. Защо ли? Вижте снимките от катедралата и ще разберете.

Пейзажът наоколо също предвещаваше, че най-хубавите гледки те първа предстоят.

Важно: При посещение на катедралата Селиме задължително носете равни, непързалящи се обувки. Също така не препоръчвам катедралата на хора с ограничени двигателни способности. Дори да успеете да се изкачите до горната част на катедралата, то спускането надолу е особено трудно.

Каньонът Ъхлара (Ihlara Valley) в Кападокия

На около 10 км. от катедралата Селиме се намира каньонът Ъхлара. Той е дълбок 100 м. и е образуван от река Melendiz преди хиляди години. И тук (като навсякъде в Кападокия) ранните християни са оставили своите следи, издълбавайки множество църкви във вулканичните скали.

Каньонът е дълъг 15 км. Ние извървяхме едва 3,5 км. от него. Преходът започна със слизане надолу по близо 400 стъпала (добре, че не беше изкачване). След това продължихме по течението на реката. Теренът не беше никак труден. Общо взето си направихме една приятна разходка сред природата. Ето и малка част от снимките, които направих там.

По средата на прехода ни имаше заведение в типичен ориенталски стил с патици около него.

Мен лично каньонът Ъхлара не ме впечатли кой знае колко. Смея да твърдя, че нашият си Еменски каньон е доста по-живописен от него. Комшиите ни обаче, доста умело рекламират тази природна забележителност и дори извън активния туристически  сезон туристите не бяха никак малко.

Престоят ни в каньона Ъхлара завърши с вкусен обяд край реката, след което потеглихме отново на път.

Да си набереш ягоди в Кападокия

По пътя се случи нещо, което първоначално силно ме възмути, а в последствие ме възхити и за което искам да ви разкажа.

Та пътуваме си ние и изведнъж автобусът спира в нищото. Поглеждам през прозореца с очакване да видя поредната природна забележителност. Оказа се, че сме спрели до поле с ягоди (в Турция има ягоди дори през ноември). Може да си представите какви чувства започнаха да бушуват в мен, когато видях как шофьорът и екскурзоводът ни започнаха да берат от ягодите.

Това, което силно ме впечатли, обаче и заради което ви разказвам цялата тази история е, че накрая шофьорът извади пари, пъхна ги в един найлонов плик и ги остави в една хладилна витрина до плантацията с ягоди.

Това дали би се случило някога и някъде в България?

Няколко минути по-късно се оказа, че предназначението на ягодите е да ни почерпят с тях.

Спряха ни до едно езеро, наляха на всеки по една чашка турска ракия и почерпиха групата с току що набраните ягоди.

И докато някои пият ракия и ядат ягоди, аз предпочитам да се снимам.

С приповдигнато настроение групата ни се отправи към подземния град.

Подземният живот в Кападокия

Подземните градове в Кападокия са едно от онези неща, които правят това място уникално и притегателен център за туристите от цял свят. Именно с посещение на един от подземните градове завърши туристическата ни програма за деня.

Бях заплатила допълнително за това и очаквах, че ще ни заведат в един от двата най-големи подземни града – Деринкую или Каймаклъ. Всъщност ни заведоха до един много по-малък подземен град, който се оказа съвсем близо до хотела ни.

Слизайки от автобуса имах чувството, че съм попаднала в друга епоха, може би тази на Фред Флинстоун.

А преди самия вход на подземния град търговията кипеше с пълна пара.

Местните деца също вземаха активно участие в търговския живот. Докато връстниците им в България стоят предимно на компютъра и не знаят какво е това работа, то децата в Кападокия от ранна детска възраст варят чай на полеви условия и го продават на туристите.

А ето и как изглеждаше входа на подземния град, който посетихме – напълно незврачен и с нищо неподсказващ какво ни очаква вътре.

Какво видях в подземния град?

В действителност подземния град, който посетихме беше много малък. Разгледахме го за не повече от половин час. Въпреки това успях да придобия представа за тази гениална система от подземни убежища. Те са разполагали с всичко необходимо (от кладенци за вода до обори за животните), така че обитателите им да могат да живеят месеци, дори година под земята, без изобщо да излизат на повърхността.

Голямо впечатление ми направиха и огромните кръгли камъни. При опасност от външни нашественици са  били приплъзвали със специални устройства и проникването в подземния град било напълно невъзможно. Отварянето и затварянето  на тези каменни врати било възможно само отвътре. Камъните разполагат и с отвор по средата. Той е служел за наблюдение и стрелба с лък. Звучи впечатляващо, нали?

Друг любопитен факт за подземните градове в Кападокия е, че част от тях са свързани помежду си посредством тунели. Това ме кара да се замисля що за хора или същества са проектирали и изградили тези подземни градове? Нима хората, живели преди хиляди години са били много по-умни от нас? Или пък са получили помощ от извънземен разум?

В 21 век ние все още се мъчим да прокопаем Софийското метро, и то с помощта на технологиите, а с какво за разполагали тези древни хора, за да успеят да живеят под земята и то достигайки до 85 м. дълбочина? Та те са вкарали дори животните си под земята. Дано някой ден учените успеят да отговорят на всички тези въпроси.

А моят съвет е: отидете ли в Кападокия, то непременно посетете някой от подземните градове!

В следващата ми статия ще ви отведа до едни от най-красивите места в Кападокия.

Booking.com